При втората ми среща с Живков през ноември 90-та година в Бояна, той внезапно рече: ”Защо не му кажеш на Симеон да ме вземе за съветник?!”
И се засмя, което ми спести неудобството да отговоря каквото и да е било.
Така и не разбрах дали се шегува.
***
Писарев е споделял публично, че интервюто ми със Симеон е било част от един по-общ сценарий.
Ето как стигнах до Царя.
Ръководството на телевизията бяхме извикани по някакъв повод при премиера Луканов. След срещата, докато се разделяхме, му казах , че отивам в Мадрид - и го попитах, дали иска да предам нещо.
„Не ни интересува този човек” – отвърна той.
Този епизод го има в предговора на книгата ми “Срещи със Симеон Втори”, тя излезе през 90-та в 130 хил.тираж.
Ето какво точно съм написал: ”Отговорено ми беше, че Симеон няма достатъчно контакти, сякаш нашите управници-комунисти бяха, от своя страна, най-желаните партньори за света. Разбрах, че разговорът по-нататък е излишен…Но когато няколко месеца по-късно същият този държавен мъж вече слизаше от политическата сцена, случайно научих, че доста активно е търсил контакти с царя…”
Приживе Луканов не опроверга това твърдение.
Мнозина са острастени от конспиративни теории около Царя. Интуицията е нещо много по-важно, макар и трудно обяснимо. В края на 90-та започнах да издавам списание „Всяка неделя”, първото списание след промяната. На корицата на пилотния брой, който излезе в 50 хил.тираж, сложих Живков и надписа: „Предпоследно сбогом?”
После допечатах още 30 хил.тираж със Симеон Втори на корицата и надпис: „Симеончо порасна, а ние?”
Толкова за конспирациите.
***
Любен Генов, добър приятел, и в онзи момент секретар на СБЖ, ми даде командировка до Париж. Телевизията нямаше отношение към това пътуване. Чакаше ме Христо Куртев – две седмици преди това се бяхме запознали в Париж, където бях по покана на френското правителство. Та тогава Куртев ми беше оставил бележка в хотел “Клод Бернар”, че мога да се обадя на „Негово величество”.
С Куртев пътувахме до Мадрид. Екипът, който засне знаменитото първо интервю, бе нает от испанската телевизия. Куртев пък засне разговорът ни по време на обяда. Има една прелюбопитна снимка /озаглавил съм я „Работа с Царя”/, на която Симеон Втори мести насам-натам една стълба, за да намерим подходящо място за камерата. Царят с това печелеше в ония години: с абсолютната си, дори нечовешка непринуденост.
Върнах се в София в петък /9 февруари/, на следващия ден обявих предварително интервюто. Нямаше реакция от властите. Но в неделя, час преди началото на програмата, се обади Луканов: ”Другарите са притеснени от интервюто ти – започна. – Какво представлява?” „Ами, едно най-обикновено, битово интервю – отвърнах. - Запознанство с един човек, който е част от българската история…”
Луканов затвори, но след десетина минути пак звънна: ”Ти ми говориш за битово интервю, но то било нещо съвсем друго…”
Сетих се, че по време на монтажа е изтекла информация от телевизията. Но Луканов не настоя повече, не изглеждаше и загрижен. Сякаш искаше само да разбера, че “другарите са притеснени”.
***
Но на 13 февруари последва заявление на правителството, което той оглавяваше, срещу интервюто:
„Въпросът за държавното устройство и формата на управление на България е решен от нашия народ с огромно мнозинство и веднъж завинаги на свободен референдум. Тогава народът каза своята тежка дума по повод ролята и отговорността на Сакскобургготската династия за поредицата от национални катастрофи и беди, сполетели българския народ по времето на нейното управление.
Както по силата на Конституцията, така и с оглед на горчивия опит…в обществения живот на България няма място за въвеждане на монархически идеи. Особено недопустимо е това да става със съдействието на един държавен информационен институт, какъвто е Българската телевизия. Конституцията и законите са задължителни за всички и правителството ще настоява твърдо за тяхното спазване…”
„Странни и абсолютно неприемливи са проявилите се амбиции за някаква роля в българската политика, опитите да се дават съвети за това, как българският народ
да устройва своите работи…” и пр.
***
Велко Вълканов написа, че трябва да бъда съден, понеже съм нарушил Конституцията.
Миньори от Перник още в неделя, някъде около разговора с Луканов, ни бяха заплашили, че ще дойдат с кирките си пред телевизията – така и не дойдоха, но от екипа доста се бяха стреснали.
Царят изобщо не се обади, а и аз не го потърсих. В замяна на това в много популярната френска телевизионна програма на Фредерик Митеран, племенник на президента, похвали много „Всяка неделя”.Но там – в чужбина.
А само няколко години по-късно въпросните пернишки миньори, които щяха да ни трепят с кирките, най-верноподанически посрещнаха Симеон, дори го разведоха из забоите. Пет-шест години, преди да стане премиер.
***
Пак Писарев каза на едно място, че „не случайно” съм бил дал на царя документа, че не е лишен от българско гражданство.
Това наистина е една мистерия. Мога да се направя на интересен и да кажа, че сам съм се сетил за този документ. Но няма да е истина. Прати ми го Панчев от Министерството на правосъдието, ден преди да тръгна за Париж. Заминах на 7 февруари 90-та, а той е издаден на 6-ти.
За пътуването ми знаеше Любо Генов, може би един-двама души от СБЖ и неколцина от екипа ми, също и Писарев, разбира се.
Но аз не отдадох особено значение на този документ и изобщо не подозирах, какъв ефект ще има върху царя. А той буквално се насълзи пред камерата, сякаш не изобщо не знаеше, че все още е български гражданин. Няма логика да му го кажат чрез мен, а след това да правят правителствени изявления, яростна кампания срещу Кобургите в левия печат в продължение на години и пр. Най-вероятно хора със скрити монархически убеждения са се сетили и ми помогнаха да му направя този подарък – повече с емоционална стойност, отколкото с политическа. Царят години наред изобщо не използва предимствата на гражданството си, пък и в Конституцията набързо бе създадена сериозна пречка за евентуалните му политически амбиции.
Удостоверението наистина извади от равновесие царя , който бе свикнал да получава през годините всевъзможни сантиментални и дори сълзливи послания. За момент престана да се владее. ”Значи не съм престъпник , както някои са ме рисували” - каза той.
Джени пък, жена ми, не знам защо реши да му изпрати кокичета от Врана, направо с пръстта – колкото да ме емнат, че съм давал на Царя пръст, напоена с кръвта на убитите антифашисти…
***
Интервюто, както е добре известно, имаше невероятен успех – несравним с нищо преди или след това.
Виждал съм сълзи в очите, например, на Хайтов, става дума за 90-а година. По-късните разочарования на мнозина са известни.
Тончо Жечев също беше в състояние, близо до екзалтацията. Той беше забележителен човек, такива вече няма. През май 90-та участва във „Всяка неделя” и лансира за първи път идеята, че конституционната монархия би могла да е подходяща за България. А беше член на висшето ръководство на БСП. Той каза още: ”У нас е насадено като аксиома едва ли не – републиката е хубаво, монархията е лошо. А най-големи монархисти всъщност се оказаха републиканци – такива като Сталин, като Мао Дзе Дун, като Чаушеску, Тодор Живков и т.н. Че никакви монарси не могат да бъдат сравнявани с тях! Шведският крал не може да промени името на една стокхолмска улица, а Сталин изсели цели народи в Съветския съюз…”
Няколко минути след края на програмата, в кабинета ми влетя Писарев, задъхан и с развят шал, той живееше наблизо на “Оборище”. Но тъй като е извънредно рафиниран, а и не искаше да се разправят пред мен, само извика на Тончо: ”Какво правиш?!”
Беше бесен. Като се сетя за подобни истории, а те са десетки, и чета сега измишльотините за някакви конспирации на БСП с Царя, ме напушва смях. Другото е интересно: какво би мислил днес Тончо за премиера Сакскобурготски. Оценката на човек от този рядък калибър би била важна и за Симеон. От друга страна обаче, винаги когато наблюдавам плачливата реакция на поредния екс-симеоновист, се сещам за филма “Жега” – защото там има една забележителна фраза,която гласи: ”Не се обвързвай с нищо, от което не можеш да се отървеш за 30 секунди, когато опасността е зад ъгъла”. Царете се раждат с тази фраза…
***
През 2004 година обявих публично ,че ще излъча и разговорите с царя,които записах в края на ноември 90-та.
Но се оказа, че съществува проблем, за който дотогава не подозирах.
Тези разговори са записани между 12 и 16 ноември, и са около 20 часа. Тогава веднага ги дешифрирах и книгата “Разговори със Симеон Втори” излезе в края на същата година.
Но когато в началото на 2004-а започнах да подготвям за излъчване видеоматериала, изведнъж се оказа, че звукът има сериозни дефекти, които не е възможно да се отстранят тук, в България.
През 90-та не съм разбрал това, понеже записвах царя едновременно и с касетофон, от който са свалени текстовете. Има нещо неясно обаче. Защото и записите с Ванче Михайлов – първите и единствени телевизионни разговори с него,които направих през май същата година в Рим,също са с дефектен звук. Джимо /Д.Иванов/ написа по-късно,че е въздействано отвън с някаква апаратура.Нямам представа кой и как го е направил, но е факт.
***
Преди време казах на Миро Севлиевски, че трябваше да пратя през юни 2001-а по един екземпляр от книгата си на царските депутати. Ако я бяха прочели навремето, мнозина от тях щяха да си направят по-добре сметките.
***
По време на записите през ноември царят се държеше делово, все пак присъстваше и оператор. Беше много разтревожен от събитията в България. Телефонът непрекъснато звънеше, обаче царят все се питаше защо не се обажда Тренчев, нито пък изпраща факсове. Работата тук изглежда доста се бе разраснала, в сравнение с февруари същата година, защото царят имаше вече още една секретарка, освен Мария.
По някое време той каза, че наблюдавал нещо странно в нашите хора, дори и в младежите – те се представяли само с малките си имена, така правели дори и секретарките му. Дали не било израз на някакъв страх? Казах му,че вероятно става дума по-скоро за някаква освободеност.
Царят не беше във форма единствено, когато записвахме коледното му обръщение, което по-късно разсърди някои приятели в президентството.Не бил спал нощес почти никак, събитията все повече го плашели, и пак спомена, че Тренчев не се обажда. Едва по-късно ми каза, че синът му Кирил направил катастрофа с мотоциклет.
На раздяла ми подари една ценна за мен монография за арменския колеж на остров “Св.Лазар”. После подбрах няколко фотоса от личния му архив за книгата.
На един от тях е заснет пред някакъв аквариум. Дали не се чувстваше като в някакъв аквариум през тия дни?
В 11 часа спряха тока /почти като в България/, и аз си тръгнах.
***
През 2001-а година, когато част от тези спомени излязоха в една поредица, написах, че Симеон не може да бъде поставен в никаква конфигурация, с никого.
Скоро се убедих, че съм написал истинска нелепост.
***
В края на 98-ма и в първата емисия на 99-та година Симеон на два пъти участва в “Гореща линия”.
Покрай тези интервюта ми стана ясно, че не е възможно да бъде приет от тогавашните управляващи, каквото и да му говорят насаме. Всъщност, тъкмо насаме те се проваляха непрекъснато пред него.
Той беше вече напълно готов за новата си роля, а те изобщо не подозираха за това и гледаха на него като на екзотична фигура, която биха могли да разместват или използват в скованото си иначе въображение. Унижаваха го, без дори да си дават сметка. Бяха го сложили под увеличително стъкло. И пак не забелязаха каква буря се задава.
Но и царят щеше да разбере – попаднал в окото на бурята – какво се случва,когато се опиташ да поправиш историята…
***
На 4 януари 99-а отидох при царя в хотел “Глория Палас”. Настанен бе в две тесни стаички. И двата му мобилни телефона не работеха. „Възможно ли е – попита той – и на двата да не са платени сметките?”
„Изключено е – отвърнах, понеже познавах Галя, която се грижеше за тези неща. - Как тогава разговаряте?”
Царят посочи стационарния телефон. След което излязохме в коридора.
***
Нарекох една от главите на книгата „Разговори със Симеон Втори” „Кротък и незабележим”.
Кротък и незабележим?
Кротък? Незабележим?
Тъй ли?
***
/фрагменти от един портрет, който може да се открие в моите „Приказки за телевизията”/
Интервюто с царя по Нова телевизия /18 май 2007/ непрекъснато бе обявявано като „ексклузивно”. Преди да седна да го гледам се обзаложих мислено, че нищо специално няма да научим. И наистина, съвсем лесно отделих лъскавия етикет – и се оказа, че отдолу няма нищо. Царят, който си отваря устата веднъж на две или три години би трябвало да каже нещо важно, нещо „манифик”. Но не го направи. И „ексклузивността” бе в това, че интервюто беше на запис, може би във Врана. Само дето не беше настоял Коритаров да облече камериерска ливрея. Надявам се, че Жоро щеше да откаже.
По начало темата „Изживяла ли е времето си коалицията” бе напълно безсмислена. Понеже е абсурдно царят да каже каквото и да е по този въпрос. Ще отрече, дори да присъства на опелото на коалицията в катедралата „Ал. Невски”. Той всъщност не е склонен да каже дори какво е времето във Врана.
***
Навремето в БНТ се моташе едно репортерче без определен профил, което веднъж попита царя колко е часът. Доста ясен въпрос, пък и царят тогава беше с 5-6 години по-млад и доста по-свеж, та имаше поле за изява. Но с цялата си свежест той реши, че репортерчето го иронизира - дали е с целия си. И без никаква нужда се почука по една част от главата си. „Ха – рече - питате дали съм наред тука?” И потегли с колата. Така въпросът с времето остана неизяснен.
Всъщност, като си помисля, той би отговорил като в прочутия виц. Попитали евреина колко е часа, а той рекъл: „Някъде между един и два!” А пък арменецът казал: „Два, за приятели един и половина!” Царят все пак е доста по-близък с евреите, тъй че часът все пак е между един и два.
***
Всъщност днес говоренето на царя е най-отчетливото нищоговорене.
Мисля, че Доган и Станишев вземат по шест реланиума от 10 мг, Станишев дори 10, когато отиват на срещи с царя. Трябва да имаш гигантско търпение, за да оцелееш покрай това говорене.
Царят може да приспи като боа всеки водещ.
***
Сякаш говори като героите на Юз Алешковски от книгата му „Последните думи на подсъдимия”. Това би трябвало да е абсурдно. Но може и да не е.
***
Аз не спирам да се чудя, как съм успял да му задам толкова много, стотици, въпроси, и да получа конкретни отговори. Не съм го облъчвал по някакъв начин, нямаше и екстрасенси с мен. Не си спомням и да съм му правил хипноза.
Вероятно годините са причината. Или може би политиката. Тя е виновна езикът му да функционира по този начин, ако въобще функционира. Когато през 90-а година го попитах има ли някакви претенции към България, царят рязко отрече:”Не.” И дори се засегна. Сега никога не би приел да коментира подобен въпрос. Защото политиката го подсети, че има претенции, и то не малки.
Политиката ампутира езика му, направи го невнятен.
През 90-а година можехме спокойно да разговаряме, например, защо Борис ІІІ е държал на бюрото си портрета на руския император – освободител. Ако днес обаче някой му зададе въпрос за Русия, той ще го погледне с изумление, и ще избяга панически към някой килер във Врана.
Отрязването на езика му вероятно се дължи и на средата му – там той говори с третокласни адвокати главно по имотни въпроси. И езикът придобива друга гъвкавост.
***
Този език го отдалечава стремително от всичко казано през 90-а година и го поставя в едно непрекъснато състояние на изумление от „странните” журналистически въпроси. А те са толкова обикновени, че няма накъде повече. За него обаче вече трудно биха могли да се измислят въпроси, все му се виждат сложни или „извън контекста”, както обича да се изразява. И най-обикновените въпроси му идват в повече. И това съвсем не е преувеличено. След като царят веднъж не поиска да отговори, с коя дума би определил България. „Не е момента” –каза той.Опасявам се, че във вечното си учудване той не би могъл да отговори вече и на въпроса, как би определил майка си. И може би пак ще каже, че момента не е подходящ.
Тази негова предпазливост е направо неразбираема, но може би той не схваща това.
Как се прави – или изговаря – по този начин политика? Никак. Но това е отделен въпрос.
***
Някои хора хвърлиха доста усилия за каузата му, и после се оплакваха, че той ги е загърбил. А аз им казвах: „Идиоти, вие не разбирате ли, че той гледа на вас като цар, вие за него нямате никакво значение.” Той не направи нищо дори за гениалния
художник и страдалец Борис Димовски, който и в последното си интервю във „Всяка неделя” пак говореше за предимствата на монархията. Царят не си мръдна кутрето за Борето, а беше четири години премиер. Но той се държеше по този начин с всички тези хора и заради това, че езикът му беше отрязан. Той просто нямаше средство, с което да разговаря с тях.
***
И този език е още по-жалък тогава, когато останалите са предостатъчно ясни. Например, Доган нарича Бойко „мухльо”, а Бойко пък се заканва да го нокаутира. Ако в тази предметност и конкретност разгледаме езика на царя, всъщност нищо няма да разберем. То е все едно да гледаме през запотено от изпарения стъкло, няма шанс да видим нещо зад него.
Между 90-а и 2007-а година едно парче от езика му е било отрязано. Интересно, кой се е докопал до него и какво е направил с него.
***
На някой може да му се стори, че съм прекалено придирчив към царя. Но аз все пак го въведох с гръм и трясък в българското общество с първото си телевизионно интервю. И то при условия, които никак не бяха благоприятни.
И в известен смисъл съм като лекар, който вижда как се усложнява болестта на неговия пациент.
И затова имам претенции към царя.
***
Обажда се Валeрия Велева. „Изкефила се” – така се изразява – от дописката ми „Отрязаният език”. „Точно ти имаш право да пишеш така – казва, – защото направи много за царя.”
Това ме подсеща за нещо друго. Трябва да избягна всякакви подозрения, особено в бъдеще, че през 90- а година не съм бил максимално точен в предаването на думите му, или по някакъв друг начин съм фалшифицирал образа му. Толкова голяма разлика има в този образ – сега, и преди 17 години. Сякаш са изминали 170 години.
***
Този специален език не е ясно как функционира изобщо. Това е голяма загадка.
Той, разбира се, даде и някои предимства на царя. През 2001-а година той нанесе удара си като използва разговорното темпо на обикновените хора, дори в някои случаи на обикновения идиот. И по този начин ги очарова, бабичките особено, те го разбираха добре.
***
Един от любимите отговори на царя е „Не съм гадач”. Тоест, не мога да ви кажа. Гадач, според неговия полуотрязан език, е гадател. Той отговаря понякога по този начин на съвършено лесни въпроси.
Всъщност, това си е неговият начин да каже „Гледай си работата, тъпанар”.
Но понеже царският етикет изключва подобни фрази, той прибягва до гадача. Между другото, не съм съвсем наясно, но мисля, че познава доста мадридски гадачи, циганки и прочее специалисти по бъдещето. Никой досега, дори и аз, не го е питал, какво провижда в бъдещето си. Но съм напълно сигурен, че в този случай няма да прибегне до услугите на фамозния гадач. За себе си той е сигурен.
Гадачът му е нужен, за да се извърти от досадния наивник, който е имал глупостта да му зададе някакъв ненужен му в този момент въпрос.
***
Когато царят казва другата си фраза че не е „кон с капаци”, настъпва истинско вълнение пред екраните. Никой повече не го слуша. Всички започват да се дерат, дали е кон с капаци или не е. НЦИОМ може да направи едно специално проучване по въпроса,
какво мисли населението за царските капаци.
***
Тъй като става дума за артикулиране, се сетих за един анекдот, който ми разказа тези дни приятел. Учителка попитала учениците си, кой е най-възрастния член на тяхното семейство. Първото дете казало, че това е баба му, второто – прадядо му. А третият ученик рекъл: „Пра-пра-пра-пра-пра-пра- дядо ми!”
„Но това не е възможно!“ – стреснала се учителката.
„Въз-въз-въз-въз-въз-възможно е“ - отвърнал ученика, който заеквал.
Та това въз-въз-въз-въз-възможно кънти в главите на мнозина политици.
***
Симеон обича да разказва за диктатора Франко, който отгледал като свое внуче крал Хуан Карлос. Бойко ли е внучето на Симеон?
***
Досега Б.Б. не е казал нито една дума срещу царя. Все едно, че не съществува.
А онзи пък великодушно отказва да отговаря на въпроси за успеха на „ГЕРБ”.
„Така съм възпитан, госпожо” – рече например на пресконференцията след втория тур на местните избори и се изчерви. Сякаш някой се интересува от маниерите му. Физиономията, която направи репортерката, е показателна за начина, по който медиите вече се отнасят към думите му. А пък се страхуват да са прекалено настойчиви, за да не му докарат някой апоплектичен удар, за който историята да им дърпа ушите.
***
През 1990–а тичахме с царя /Н.В.Царя/ нагоре-надолу по стълбите на къщата в Мадрид. До кабинета – за да го снемем на фона на една карта на Велика България, включваща и онези 4 521 декара, за които наскоро стана ясно, че си ги е взел два пъти от държавата. За това ще стане дума по-нататък.
После до витрината с ловните трофеи, когато стана ясно, че царят, все пак, завижда на Живков за едни еленски рога. По-късно обаче, колко интересно, брей, Живков започна да му завижда – когато през ноември същата година пускаше в боянската вила генератора, понеже тока спря, той ми каза: „Ти защо не кажеш на царя да ме вземе за съветник!” И се засмя, но говореше съвсем сериозно. Сега, 17 години по-късно, Живков, където и да се намира, съвсем сигурно завижда на царя, най-малкото за фамозната цифра 4 521.
Докато тичахме, царят хвърли едно око през ключалката на стаята на дъщеря си Калина – и аз за малко да се спъна по стълбите. Толкова аристократично ми се видя това.
***
Докато функционирахме из къщата му, той ми каза доста неща и аз повярвах на някои от тях.
Например. Каза ми, че няма никакви претенции към България.
Аз, понеже съм си наивничък, го попитах:
„Материални претенции имате ли към България?”
„Как материални?” – изрепчи се царят.
„Имуществени?”
„Как?! Не! – ядоса се той. Царят лесно се ядосва, когато си има работа с наивни типове. – От собствената си страна! Не! От мен това няма да видите, независимо при какви обстоятелства, обстановки и положения – категорично не!” /стр. 18 от книгата ми „Разговори със Симеон Втори, 1990 година, 130 хиляди тираж. Книгата е и филмирана./
Никакви претенции – при никакви обстоятелства, обстановки и положения.
На друго място/стр.52/ той ми каза: „Аз, знаете ли, не държа на нещата, на предметите. Ето, случило се е да ми откраднат нещо – е, добре, здраве да е , и без него мога…”
Стр.59: „И като мисля ние в България колко скромно си живеехме, просто ми става смешно, като гледам хора, които отправят упреци към монархията в това отношение…Повече от скромно/живеехме/, и ако гледаме и сравняваме както се живее в ден-днешен, просто е учудващо…Чисто и просто, това е да проповядваш с пример и чрез примера. А не демагогия, защото демагогията вече е съвсем друго нещо. Рано или късно краката й са много къси.”
***
Докато търсили дом в Мадрид през 1951 година, царицата – майка видяла 103 къщи.
„Накрая се спряхме на тази, където се намираме сега…Самата личност на собственика беше доста неприятна. Това беше един германец, който беше направил всевъзможни, немного ясни гешефти и му трябваха видимо бързо и спешно пари. Държа се много неприятно…Стигна дотам, че просто беше вдигнал нарочно ключовете на лампите. Беше махнал и крушките – систематично да покаже, че няма да остави един лев повече” /стр.82/.
Стига толкова, че ще се разплача от умиление.
А и това са подробности.
През 2008 година обаче стана известно, че царят наш хапнал едно хубаво кремче „брюиле” – прибрал 4 521 декара гора, засадена по известния швейцарски метод брюиле, с който се създава естествена еко-система. Там човешки крак не може да стъпи. Но мадридският трендафор все пак успял да се навре.
Всъщност, и това е дреболия. Възстановили на царя още преди 7 години нещо, което не му принадлежи. Някои пък твърдят, че това е станало през 2003 година.
В същото време прибрали от доста селяни парцелите им, през които ще минава магистрала „Тракия” - и досега не са им ги платили. Напълно справедливо. Понеже селяните не си мълчат като царя.
***
А мълчанието на царя е оглушително.
Някои специални служби използват тишината като средство за изтезание.
Малцина знаят, че абсолютната тишина е непоносима за човешкото ухо. Тя се създава при специални условия, край нас никога не е стерилно тихо.
Мълчанието на царя е като тази тишина.
Той не намери за нужно да каже поне десет думи по някоя телевизия.
Не се намери и телевизия, която да го принуди да стори това. Нито една
не бе в състояние да вземе интервю от него. Вече са се отказали. Той ги надхитри
с мълчанието си. Правят се, че не им е интересен и се задоволяват с неговите ординарци. Фактически по този начин прикриват един огромен скандал, и дори не си дават сметка за това.
Това е развращаване на обществото с мълчание.
То е много по-арогантно дори и от най-нетърпимите площадни или парламентарни крясъци.
***
Мяукането на царските ливреи вече не върши работа.
Царят винаги е имал добри адвокати – някои от тях и досега му регистрират партията. Един от тях - Олимпи Кътев - пък каза следното по телевизията: „Царят не си е взел горите, а са му възстановени”. Това е великолепно пресъздаване на царския език, понеже е абсолютна глупост. И още: „Ние /ние?!/ се съобразяваме. Царят ще направи това, което трябва да направи…”
И царят направи нещо блестящо – мълчи.
Това поведението е направо невъзможно. Говори едно през 1990-а. Връщат му повече гори – мълчи. И сега това вече е очевидно – изобщо не му минава през ума поне да се извини. Или най-малкото да изсумти нещо пред някой впечатлителен към царските особености телевизионен репортер. Макар че толкова сервилен и гламав, колкото е нужно в случая, трудно ще намери. Може би личната му секретарка Галя Дичева трябва да го интервюира.
***
4 521 декара наистина са дребна работа. Внимавайте да не отмъкне герба.
***
Царят, о, Царят, отпразнува 7 години от 6 април 2001 година. По много оригинален начин – както правеха навремето фотоалбуми за бригада „Чавдар”. С 100 малко известни снимки, събрал ги някакъв богослов, все още монархист.
Абсолютен ранен соц. Същите похвати, същите плоски хитрости, същото презрение към инстинктите на „масите”. „Жестове без движение” /Т.С.Елиът/, празно ръкомахане.
Въпросният царски албум можеше да съдържа и 800 снимки, понеже за 800 дни вие трябваше да сте в съвсем друго състояние. Но Ц. не иска прекалено често да ви казва, какви идиоти сте.
***
Сигурен съм, че богословът – съставител на албуми, е включил в подбраните царски снимки и тази, на която Ц. поднася приветствие на конгреса на БСП.
Това е най-важната снимка на този Цар. Която няма да бъде забравена дори и от ония, които са шили навремето юрганите на двореца. Между юрганджиите, както се полага, е имало и комунисти. Но дори и обикновените комунисти отдавна са разбрали, че политиката не е само бизнес, в който повратливостта е най-важното качество.
Румен Петков ме покани като гост на онзи конгрес. Не знам защо толкова настояваше да отида. После си казах, че щом Ц. ще чете фамозното си обръщение към БСП, защо пък и такива като мен да не го чуят. Тогава съвсем не стана дума за царските субстанции, които бях вече популяризирал във „Всяка неделя” – как Франко отгледал като собствено внуче крал Хуан Карлос и пр. И кой е Франко в случая, и кой е Хуан Карлос? И къде се виждаше в схемата Царят, когато ме убеждаваше в тази красива перспектива, и дори сигурно е смятал, че му вярвам. Понеже не си даваше сметка, че до онзи момент през 1990 година бях говорил с десетки световни личности – герои на онова изкуство, което превръща политиката в част от общия живот. А не в нещо като горско стопанство, пък политиците – в горски лесничеи.
***
Царят, който е толкова харесван от БСП, бил елиминирал „монархистите” – и това било една от големите му заслуги, твърдят някои социолози.
Глупости. Познавам по-важните от тези херои – от юрганджиите до парижките му компаньони и компаньонки, които, между другото, също го осмиваха насаме.
Много здраве да имате – хората обаче, които нарисуваха с цветни боички образа на Царя и сетне го доведоха, никога не са били монархисти.
И не той използва тях.
А те него.
За да сложат край на посткомунистическия, и многократно повече, седесарския разгул. За да прекратят комплота на неколцина номенклатурни подлеци, личните предатели на Живков, и лумпен демократите, които и до сега си останаха само препинателни знаци в разказа на новата ни история. Но опитни въобще-приватизатори, това не може да им се отрече.
И кой е „монархист” моля ви се? Може би Александър Чирков?
Живков беше казал още през седемдесетте години, когато за първи път представих
по телевизията професора, че и в Политбюро трябва да работят както в клиниката на Чирков. Когато засипаха ЦК с доноси срещу Чирков /както е и сега, впрочем/ пак Живков беше казал: „Партията трябва да излезе от клиниката му, тя няма място там!”
***
„Монархистите” направиха една-единствена грешка. И точно заради нея сега на 6 април бе представен царския албум.
Грешката беше следната. Не се бяха замислили докъде всъщност се простира човешката алчност. Не си бяха губили времето с мизерната история, например, на княз Фердинанд. Бяха чели, разбира се, спомените на Добри Ганчев. Бяха виждали снимките/ ах, тези снимки/ на любовниците на княза в банята му в ловджийския павилион в Ситняково. Знаеха как са подарявани царските гори. Знаеха и много други неща. Но те не ги интересуваха. Интересуваше ги да преобърнат кантара на пажовете социолози. Да докарат новия Фердинанд – за това сравнение се сетих чак сега, по дяволите! – но да променят статуквото, което от цяло десетилетие, още от 1989 година, смазваше България.
Някои от тези хора знаеха, как е бил посрещнат например на варненското пристанище другият княз - Батенберг. Посрещачите във фракове и цилиндри – за да се харесат на европееца. Той пък, князът, облечен в потури и с калпак, за да се хареса на посрещачите!
Знаеха, че ще има големи несъответствия – между гостът и посрещачите.
Знаеха, че великият Борис Димовски никога няма да намери език с Ц. Понеже Борето виждаше, а по-скоро фантазираше, едни по-ценни устои не в монарха, а в монархията. А онзи, другият, новодошлият, просто го отминаваше. Сърцето ми прескочи, когато се сетих, как Борето се тътреше към „двореца” в Бистрица, заобикалян гнусливо и изпреварван от компаньони, за да почетат сватбата на дъщерята на Симеон. Борето, с вечното си пардесю, с което го помнех поне от трийсет години. Да не би от уважение към онзи да отиде Димовски? Той ми е казвал за него неща, които биха предизвикали един Пърл Харбър в новата ни политика. „Но монархията – казваше той – все пак не е толкова крадлива“.
Горкият.
Борето сигурно си е мислил, че монархията, освен дето не е толкова крадлива, не е и свидлива. Обаче на същата царска сватба десетки журналисти цял ден мръзнаха пред портите на двореца. И никой не се сети дори да ги подслони на топло и да им поднесе по един чай. 200 чая за наивни журналисти по един лев, и наем за една шатра - още 300 лева.
А Борето си отиде толкова беден, че е позорно за всички, които се отъркват по някакъв начин в политиката. Нямам предвид само Ц. Той сигурно е подозирал, какво, всъщност, мисли Димовски за него и не си мръдна пръста – докато фасонираше собствения си чифлик – за да му помогне по някакъв начин.
„Монархистите” били комплексари. Друг е комплексарят.
***
Пътните полицаи трябва да престанат да вземат рушвети, едва когато царят върне надвзетите двойно гори. Тогава. Едно общество се нуждае от подобни равновесни жестове. Другото е свирепа демагогия, дори соца не си позволяваше подобни крайности.
***
През 1990 година царят се опита да ми внуши, а оттам и на 5 – 6 милиона зрители на „Всяка неделя”, че титлата/монархията не са му бащиния, че той не може да се откаже от династичните си задължения, и пр. Само дето не използва думата дълг.
Може би не си е давал сметка тогава, че тя е достатъчно обтекаема и може да му свърши работа. Сега обаче фотоалбумът му е наречен много наивно „Дългът преди всичко”. Наивно, понеже 8 години и той управлява страната.
Монархията не му е бащиния. Обаче много отдавна вече той не говори за важни неща – например, кой е неговият престолонаследник? Кой, наистина? Защо не го посочи, да ни каже знае ли български, та да е готов да поднася речи на конгреса, например, на БКП/Спасов.
С фрази като „Монархията не ми е бащиния” и сега „Дългът преди всичко” царят просто се самоизвежда от терена на историята.
И с нелепи фрази като „българинът по хладилникът си усеща напредъка” история също не се прави. Ако Ц. искаше да е част от историята, да беше я казал тази фраза пред 80-те хиляди стачкуващи учители.
***
23 души направили подписка, за да ни убеждават, че царят е разумен, умерен и пр. Навремето 101 души го поканиха да дойде. Сега тия 23-а може би го изпращат, или толкова са останали от гласувалите за него през 2001 година.
Докато личните му доставчици на преувеличения го убеждават в разни небивалици, те го превръщат в барон Мюнхаузен на българската политика.
И Ц. отдавна живее в някакъв свой натъкмен сюжет за лично ползване, взет под аренда от историята. Неговата самота ще става все по-голяма. Вече бе напуснат от най-доверените си хора. Между клакьорите му няма нито един действително качествен човек. След година и половина „неблагодарник” ще се окаже и Бойко.
Да говориш, че царят бил въвел умереността и не знам какво си в българската политика, когато в българския парламент има две дузини негови хора, потърсили по-далеч от него спасение от политическото пустословие и егоизъм, това не само е инфантилно. То е и позорно.
***
Защо Симеон Втори изгони едни от най-близките си хора? – този въпрос си задават мнозина.
Интересно, Сакскобурготски пак стана Втори, както го нарекох през февруари 90-а. Тогава всъщност озаглавих интервюто си „Среща със Симеон от Мадрид”. Дали сега това „Втори” не е знак, че нещата отиват към Мадрид?
Но може и да е въпрос на удобство, има хора, които и досега се затрудняват да изричат „Сакскобурготски”, аз съм също един от тях.
Клетниците, които най-много се обясняваха, бяха доц. Щерев и Борислав Ралчев.
Между другото, малцина вече си спомнят, че Щерев, заедно с другият доцент Илия Ватев мътеха българския експеримент с метода ин-витро. Бяха представени още в началото на 80-те години във „Всяка неделя”. Този метод сигурно е полезен сега за Щерев, за да си обясни случващото се в царската партия. Понеже приликата е очебийна – нещо се взема отвън, в случая от Мадрид, и се пренася на друго място. Обаче Щерев все още не се сеща да обясни сегашните успехи на партията си по този начин. Давам му тази идея. Той вече би трябвало да ненавижда царя. А всъщност всички царисти заедно трябва да мразят самия метод на оплождане. Който е дълбоко несмислен и порочен. Той е точно толкова продуктивен, колкото и болшевишката измислица за износ на революции.
***
Защо гони клетите си депутати, и с това рискува да остане в скоро време само с Галя Дичева и Миа Морено? Понеже ония заклети монархисти, дето са шили бельото на двореца, вече са се преселили на по-добро място.
Отговорът му би бил извънредно интересен – ако до него се добере някакъв свръх търпелив телевизионен репортер, който е готов да навлече камериерска ливрея и да задава най-безопасните въпроси. И да има по възможност и дървен мозък.
Но няма да го дочакате. Пък и не виждам никакъв полезен отговор.
Ралчев обяснява, че са го отстранили, понеже не успял да регистрира решенията на царския конгрес. По тази логика и следващите партиди отстранени са ясни, понеже и те няма как да регистрират проклетите решения. Царят има нещо наум, в смисъл, че доста се е уплашил – понеже иначе разполага с достатъчно лесен и ефикасен ход. Би могъл още в сряда да свика нов конгрес и да го спретне този път по най-добрия начин. Обаче изглежда, че въпросът не е в някаква мадридска гордост, а до нещо друго. Конгресът може и да го прогони, ако изобщо се състои. Тъй че, като знам какви са възможностите на изгонените адвокати, регистрация няма да има в скоро време, а и в софийския съд не са големи фенове на С.Втори.
Тъй че, натирените ще продължават да обясняват защо са натирени, докато царят остане съвсем сам, без да броим Милен Вълчев, на когото обаче трудно му се разбира. Той се изразява като говорител на Държавния департамент, когато трябва да се обяснява, защо са взривили по погрешка 100 цивилни на багдадския пазар.
***
В едно предаване Ралчев заяви, че не се чувства „подан” / тоест – поданик/ на царя, с което предизвика искрено възхищение. Той не уточни,че се е почувствал така от преди малко, но то се подразбра.
Някаква отвара, някакъв афродизиак може би са ги привързали тия хора, извън всичко друго, към царския език. Питат Ралчев – „Ще избягат ли и други царисти?“
Той казва следното: „Нямаме съмнение”. И допълва:”Всеки сам ще реши по съвест”. Това е безумно изречение, нямаме съмнение.
Все пак схващаме, че не искат вече да са нещо като царски кочияши.
Нямало нищо лично помежду им. Освен една дреболия - че се е разминал личния им морал с този на царя. Никакъв друг проблем.
***
Все пак, въпреки моралното разминаване, царят казал на Ралчев в какво е сбъркал – вината му била, че не е оказал влияние върху определени лица да изтеглят от съда жалбата срещу конгресните решения.
В правото наричали това „посредствено извършителство”. „Обаче тогава извършителят трябвало да е невменяем“ – каза Ралчев. А в царската партия не било съвсем сигурно, че всички са невменяеми.
Ами, нека да се пробва царят сам да се оправя с невменяемите- намекна Ралчев.
Прав е, и аз като него имам пресантимана, че все пак С.Втори би имал по-голям успех с ония. Обаче царският етикет изключва подобно общуване, ако болният не е кралска особа. Ралчев не знае това и се изложи с предложението си. Би трябвало да го изключат втори път.
„Либералната дреха падна” – каза по някое време той. И подсети Щерев да вметне: „Оказа се, че царят е гол”.
Царят рекъл: „Аз казах нещо, вие не го изпълнихте – аут! Аут! Аут!”
А Щерев, който изглежда все още е под въздействието на онази отвара, допълни: „Царят винаги се представя като джентълмен и човек с възпитание”.
Понеже казал „Аут!” – а не „Ай, сиктир!”.
Освен това царят му рекъл: „Щерев, моите уважения към вас, обаче виждам, че не се чувствате комфортно тук, затова моля ви напуснете”.
„Обаче – продължи Щерев, който все още е като дрогиран – реших да тествам колегите, и веднага станах и си подадох оставката. Но виждам, че те имат указание да ме изключат! Защо ще ме изключвате, бе, след като съм си подал оставката?!”
***
Сещам се за една болшевишка история.
Сталин наредил да убият ленинградският вожд Киров. И на заседание на Политбюро мрачно съобщил, че враговете на народа, разбира се, са убили непрежалимия техен другар. Вдовицата на Ленин Надежда Крупская, попитала: „Кого са убили?”
Сталин още по-тъжно повторил съобщението.
А онази, понеже недочувала, пак - „Кого са убили враговете на народа?”
Накрая Сталин побеснял и рекъл:”Когото трябва, него са убили!”
***
През 2005 година царистите събрали във Варна към 48 хиляди гласа. А сега, на местните избори /2007/ – около 2 хиляди. Тони Първанова пък докара на царя около 2 процента в София. Той обаче продължава да си харесва сегашните наместници. Понеже доскорошните внезапно възвърнаха ампутираното си самолюбие.
Дали това не са игрите на някакъв афродизиак – например испанска муха?
***
Този афродизиак очевидно действа както на мъже, така и на жени.
Как са попаднали под въздействието на афродизиака, по кое време – и дали тайно са им сложили първата доза, не е съвсем ясно. А и никой не ги попита за това.
Между другото, цената на едно флаконче испанска муха е около 2 евро. То обикновено се дава тайно – изсипва се в питието на избраника. В повечето случаи дори една доза сваля задръжките на обекта. Подтиква включително и към неудържимо славословене. Тони и досега го прави. Щерев - с четвърт уста, а Ралчев – по адвокатски.
Казват, че мухата е позната поне от 5000 години, следователно има вековни традиции и в политическото умопобъркване.
Испанската муха има способността да възбуди и промени до неузнаваемост този, който я изпие.
Но тя е и опасна, тъй като необходимото количество е различно за всеки индивид, и разликата между ефективната и вредната доза е много малка.
***
Още за езика му.
На един прием в Бояна по повод 3 март, царят се приближава и започва: „Забравихме се…Гледаме се само по…по…по…” Не може да намери изглежда думата.
„По телевизията, Ваше величество” – казвам.
„Да, бе – отговаря той. – Трябва да се видим.”
***
Царят праща / за новата 2004-а/ картичка, с която „благодари за хубавите поздравления”. Той не поздравява, той благодари за отправените му поздравления.
***
Веднъж един приятел бил на среща с царя, и онзи внезапно попитал: „Вярно ли е, че
ххххххххххх/известен магистрат/ членува в „Зелената партия?”
Приятелят ми се учудил, но видял, че царят потърква палец и показалец – имал предвид зелените пари, доларите, и дали съдията взема подкуп. Това бил въпросът.
/От книгата „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“/
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
