Клаус Дексел - германски разследващ журналист, лиши до голяма степен „Аферата Марков“ от неговия „чар“ – фамозният чадър, с който уж е бил убит писателят. А той от близо четири десетилетия шества из световната литература – и се приема за абсолютна даденост. Видиш ли българин с чадър – отваряй си очите!
Дексел предлага една хипотеза, която изглежда убедителна. Но вие сами ще си решите, дали да му се доверите – или ще продължавате да се оглеждате след всеки чадър.
Аз пък ви предлагам по-долу някои свои текстове, в които по различен повод е споменаван Марков.
ПРИМЪКВАНЕ НА МУШИЦИТЕ
На този човек сякаш са му възложили още една роля – извън президентската: да осигурява непрестанни забавления за простолюдието.
Той е директорът на Цирка на Проваленото Говорене.
Плевнелиев.
Нямат край вече изсилванията и откровените нелепици, които ръси.
Всички се умориха да ги преглъщат, само той – не, и продължава да си ги произвежда.
Сега пък казал, че на 10 ноември 1989 година отишъл на демонстрация и то с плакат, на който пишело „Съд за виновниците“. Само заради тази глупост истинските демократи трябва незабавно да го разчекнат. Или най-малкото да го натирят за шеф на Съюза на астролозите – неудачници; и всичко друго могат да му възложат, но само не и това, което върши в момента.
Той сякаш вече се състезава с най-големия менталист на нашето време, както представят някой си Лиор Сушард. Само че онзи четял чуждите мисли – а нашият не успява да разчете дори собствените си. Обаче е обърнал на обратно някаква мукавената фуния, която трябва да минава за вълшебна, към себе си и през нея се вижда увеличен. Обръщаш телескопа на обсерваторията в Рожен, насочваш го към някаква буболечка – и тя вече ти изглежда като бивол.
Това прави нашият човек.
Обаче отвъд забавленията, които ни осигурява методично, има и друго. А то не е никак приятно. Това е ПРИМЪКВАНЕТО към Историята.
Плевнелиев е само един от героите на това примъкване – иначе дребен герой и всъщност никакъв. А те са вече десетки. Те са цяла орда от нахалници и лъжци, които съвсем скоро ще счупят врата на Историята, ще я превърнат в някакъв парцал.
Няма какво да го питат Плевнелиев, какво е правил на 10 ноември.То е ясно: молил се е в някакъв провинциален пущинак по три пъти пред иконата на Живков, за да го забележат. Скучна и безинтересна история. Но за онези, които все още не знаят, ето как е описал Президента великото си десетоноемврийско дело: „С моя приятел Илиян Попов ремонтирахме неговата стая в студентското общежитие. Когато чухме по новините, аз бях студент 5-ти курс, че има събиране в Народното събрание и ще се извършва промяна в държавата. Като студенти, двамата с него нарисувахме на два тапета два плаката. Единият беше "Съд за виновниците", а на другия написахме: "Дворците на БКП да станат болници и училища". С тези два плаката отидохме на прословутия митинг", разказал Плевнелиев.
По-нататък той обяснил, че при пристигането им с Попов на митинга, те се опитали да дадат един от плакатите на други присъстващи, но никой не е посмял да го вземе.
И мъдро заключил: "Крайно време е да разкрием фактите и да направим своите изводи. Крайно време е периодът на комунизма реално да влезе в учебниците по история…“
Ако Барон Мюнхаузен/Плевнелиев ще ви разкрива истината, никой никога да я проумее. Митинга, към който той се примъква, не беше на 10-и – а чак на 18-и ноември. И как щедро се самогероизира Мюнхаузен: никой не искал да вземе вторият плакат, само той – храбрецът ненагледен, мъкнел своя, как да не го направиш Президент!
И после споменал, че според скорошно социологическо изследване, едва 6% от младите българи знаят нещо за развитието на България в периода на комунистическия режим. Е, покрай хора като него съвсем скоро никой нищо няма да знае.
А накрая Мюнхаузен казал: „Най-голямата грешка на българския преход е "половинчатата истина"?! Фантазира неудържимо – обаче се надява истината да излезе тъкмо през неговата уста.
Покрай хора като Плевнелиев, Миналото, и то близкото, става все по-неясно, все по-бутафорно. Под онзи телескоп вече се намърдват всякакви буболечки, а опашката става все по-голяма. Плевнелиев е ясен, той и докрай ще произвежда комични лафове и нелепици. И предназначението му вече е също ясно: всички да се убедят, че не президентска република ни е нужна , а след него трябва направо да се закрие президентската институция.
ПРИМЪКВАНЕТО.
Пиша тази дописка и слушам с едно ухо телевизия. Случва се поредният караманьол около изчезналите фамозни тефтерчета на онзи Филип Златанов. Врява до небето, понеже някой ги отмъкнал – а бе те истината за близкото минало са на път на отмъкнат, вие за някакви тефтерчета врякате. Точно това правят- и това не е от днес. Превърнаха това Минало в парцал, вонлив и мазен, сякаш готвачът Шеф Манчев го е открил в някаква циганска кръчма; всеки дърпа този парцал към себе си, всеки го тегли в удобна за него посока.
Докато се боричкат за Парцала, тия хора си въобразяват, че вече виждат и собствените си паметници. Като нищо и това ще се случи – щом като Плевнелиев е демонстрирал с плакат на 10 ноември. След година-две като нищо ще претендира да му направят паметник – може би и да го бучнат в шадравана край президентството; паметник в цял ръст, сто процента в стилистиката на хиперреализма - с тесте карти таро за гадания , което се подава от левия му джоб, и с ведра усмивка, която да огрява ебаното ни бъдеще. И под кикотенето на подобни фантазьори ще се пише Историята, под мъдрото им ръководство ще се подреждат Примъкналите си.
Медиите на съдружниците на Плевнелиев – до един посткомунистически запъртъци вече започнаха това подреждане. Онзи ден прочетох един портрет на д-р Желев - първи от поредица, посветена на Преврата на 10 ноември. /След още две години Плевнелиев ще си спомни, че го е организирал лично той/. Примъкналите се и техните летописци са безжалостни: Желев е представен като някакъв конформист, който лъкатуши из сокаците на марксизма-ленинизма, а накрая слага края на правителството на Филип Димитров. А сравнен с биографията на Желев, въпросният Филип изглежда като разносвач на призовки от второстепенна адвокатска кантора. Но неговите влюбчиви аргати безсрамно го нарекоха „Българският Кенеди“ – а това си беше просто налудно, меко казано, обаче ония си го вярваха, а накрая и нашата История/Парцала, като нищо може да го припознае като четвъртият от братята Кенеди. По тази логика, примерно и Прокопиев може да го припознаят като двамата братята Евлоги и Христо Георгиеви - две в едно.
Още когато веднага след 10 ноември натикаха в ъгъла Илия Минев, стана ясно, че Примъкването е започнало. И всичко това под вещото ръководство на змиорката Луканов. Тия дни откриха паметник на Георги Марков, нищо лошо – той отдавна е знамето на Примъкналите се. Но никога няма да направят достатъчно за паметта на Илия Минев. Няма да направят паметник и на жертвите от Белене и ловешките лагери. Навремето, след като „Всяка неделя“ - а не плевнелиевци - първа разгласи истината за лагерите край Ловеч, Луканов, може би беше и Младенов, се изтъпаниха в един от тях – да почетат паметта на загиналите там. Баща му пращал по съветските лагери, а той ходи да се пъчи в хилавото българско подобие на гулаг-овската преизподня! Но и това мина и замина…
На паметника на Марков написали: „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите“. А аз очаквах да напишат: „Марков – писател, навреме откъснал се от комунистическата заблуда, убит от Държавна сигурност по заръка на Живков“. Но не го написаха. А нали тази лакърдия въртят от години. Защо тогава не са написали истината? Защото и те не вярват в нея. Изобщо, странно нещо е истината за Примъкналите се – бивши мушици, преродили се в тлъсти биволи.
Надзирателят Газдов от ловешкия лагер си е просто един дивак, едно униформено животно. Но кой е по-опасен за Историята/Парцала - това животно или, примерно, светецът Трайчо Костов? Комунистите неистово пазят тайните си, и за себе си са прави. Примъкналите се дори и тайни нямат, те са направени от някаква слуз лъжи и измишльотини…Навремето Венко Марковски ми разказа следната история, описал съм я вече, но не е лошо пак да я припомня, докато Плевнелиев не я придърпа и нея към себе си. Смъртно болният академик Тодор Павлов - главният по онова време комунистически идеолог, лежал в Правителствена болница. Живков отишъл да го посети и за да го ободри му рекъл: „Хайде, ставай вече другарю Павлов, чакаме те да напишеш спомените си!“ А онзи му отвърнал: „Тодоре, аз ако си напиша спомените, един човек няма да остане в тази партия!“ Тия дни препрочетох фототипното издание на „Дело 515/1942 год.“ – за процеса срещу Никола Вапцаров и другарите му, в което се включени и две показания на Трайчо Кастов - едното пред полицията, другото пред съда, който през декември 1949 година го осъжда на смърт. Показанията му пред съда са потресаващи, но със своята отвратителност. И този човек го произвеждат „светец“ след няколко години, правят му паметник, после пак го скриват и сетне отново го възкресяват. Газдов ли? Прочетете един скорошен текст на Борис Цветанов в „Десант“ и ще останете потресени от кръвожадността на „светеца“ и другарите му партизани и политзатворници в дните между 9 и 29 септември 1944 година. А пък Марков създаде най-красивият, макар и парфюмиран опус за партизанското движение…След повечето български паметници се крие по някоя тайна. И с паметника на Марков е същото…Затова си мисля,че щеше да бъде по-справедливо на паметника му да се напише именно „Марков – писател, навреме откъснал се от комунистическата заблуда, убит от Държавна сигурност по заръка на Живков“. А и нали уж мъртвите отваряли очите на живите. Нямам предвид мъртвородените като Примъкналия се Плевнелиев. Те и спомени няма да напишат, докато се самопридърпват към истински значимите събития от Миналото – а направо ще построят фалшивите си паметници.
…
Но сега си казвам, че щом днес 51 процента от населението продължава да харесва Тодор Живков, за Примъкналите се никак не е удобно да му приписват и убийството на Марков. По-добре баламите да научат, че Плевнелиев е искал още на 10 ноември съд за Живков. Истината – стърготина по стърготина.
/“Уикенд“, 15 ноември 2014/
МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ
Маймунджилъците с общата ни памет нямат край.
Изобщо не сме в състояние да я стопанисваме почтено и с уважение, то е ясно. Главните разбойници на Прехода посегнаха най-напред на нея. Правеше се всичко възможно да бъдат забравени големи фигури, а джуджета бяха представяни за великани. Магарета бяха представяни като парадни коне – както би казал Елиас Канети.
Тия дни бе сложена паметна плоча за командоса Емил Шарков, който бе убит в скандалната полицейска акция в Лясковец – знаменита с нелепостта си.
А, всъщност, трябва да бъде увековечен бившият главен секретар на МВР Лазаров, който вещо организира онази касапница.
Идеята с паметната плоча изглежда на пръв поглед разумна, дори благородна. Но в нея има и една тъмна сянка, която няма да бъде заличена никога.
Всеки, който погледне въпросната плоча, ще се сети за напълно безсмислената смърт на командоса; тя завинаги ще напомня как бе екзекутиран Емил – в една продукция, която, както и да бъде оглеждана, намирисва повече на несръчност, дори на комичност, отколкото на нещо друго; всеки път хората ще си спомнят как елитни командоси бяха отстреляни от един нищо и никакъв човечец.
Горкият Емил, той също едва ли ще остане доволен от инициативата, казвам го с най-голяма симпатия и жал към него. Представяте ли си, какво е мислил в последните секунди от живота си – вероятно е проумял капанът, в който го е вкарало бездарието, което често властва в системата ни за сигурност; и дали се е сетил за кланицата отпреди двайсетина години, когато бяха отстреляни други командоси в една безпрецедентна с глупостта си акция в софийския квартал „Стрелбище“. В крайна сметка, паметната плоча ще събужда не толкова и не само светли мисли, както се очаква.
И какво ще пише на нея: че Емил е проявил героизъм – или просто е разстрелян заради грешки на началниците си? Ще пише ли, кой е отговорен за неговата смърт – някакъв обсебен от страховете си човечец от Лясковец или някой друг? Тази плоча ще напомня за срамната вина пред Емил и колегите му, трима от които по чудо също не бяха избити. А, отгоре на всичко, и досега не е ясно, какво точно се случи в Лясковец. Накрая мазнята ще вземе връх, истината ще бъде покрита – а плочата ще влезе в този въртоп и това ще бъде откровена гавра с паметта на Емил.
Бъркотията е пълна – непрекъснато озадачаваме Паметта, притискаме я да приеме абсурдни претенции, голямото се заобикаля, нищожното се възвеличава. И все бързаме – да „увековечим“ едно и друго, понеже никак не сме сигурни в милостта на Историята.
А и какво друго очаквате от хора, които са водени от нагона си да рушат паметници – освен да величаят днешни джуджета.
Събориха мавзолея на Димитров – вместо да го оставят, за да ни боде очите и да ни напомня за крайностите на онази епоха. Ако Костов беше изкарал още един мандат, сега на мястото на мавзолея щеше да има негов паметник, подлогите му почти сигурно щяха да са го направили. Но не е късно и сега, приживе, да му се постави поне една паметна плоча – като строител на българското стопанство, тя може да се монтира и на входа на комбината „Кремиковци“. Поне няколко паметни плочи заслужава и скандалния Прокопиев – една на входа на „Каолин“, друга – на „Дамяница“, тези перли му бяха предоставени на безценица от същия Костов; още една плоча заслужава да ковнат и пред офиса на „Капитал“, на който периодично да изписват сумите, които му наливат американските фондации – като памет за безкористието на нашето момче.
Лучников, правосъдният министър на Костов, беше приятен човечец, кротък стихоплетец, известен със своята незначителност. Но вече има свой паметник – в градинката на ул. „цар Иван-Асен“. Неговите приятели са в правото си да съхраняват паметта му – но е прекалено да ни го натрапват като някакъв символ на българската промяна, това просто е обидно, дори за самия Лучников. Особено ако се имат предвид последиците от усилията им.
Всъщност, на мястото на мавзолея на Димитров може и сега да бъде направена една внушителна композиция: куп развалини - ако бяха запазили останките на мавзолея щеше да бъде най-добре - сред които да се извисява една колона с образите на Костов и съмишлениците му, с благодарствения надпис: „Те въздигнаха България“.
Тези хора са омагьосани да оставят развалини след себе си. Впрочем, мавзолеят го събаряха на два пъти, сякаш самата История им нашепваше, че бъркат, че това е глупост – и как тогава да гледа тя на тях, освен с презрение.
Някои нямат никаква мярка в маймунджилъците си. Асен Агов - една от политическите булонки на Костов, все се хвалеше със своя дядо Асен Йорданов Агов - виден радетел на единния фронт между земеделци и комунисти, един от участниците в атентата в „Света неделя“, за него беше поставена паметна плоча на бул. „Дондуков“; но след промените през 1989-а един ден я откриха съборена, а ония не си мръднаха и пръста, за да я възстановят, макар че бяха яли доста бял хляб покрай антифашистката дейност на дядото… А може би и сами да я бяха съборили - нали вече бяха направили салтоморталето в посока на новите демократи. Напоследък за атентатора Агов се пише единствено като един от създателите на българското въздухоплаване – другото се забравя, а в „Света Неделя“ са избити стотици хора.
Наскоро вдигнаха паметник на Георги Марков – на откриването му липсваха някои от най-близките му приятели, не успяха да се вредят от най-новия, най-големия ни демократ Плевнелиев. А ако искаш в нещо да внесеш елемент на бутафорност, задължително е да присъства нашия любим президент: открива колоездачната обиколка на България – представяте ли си – сетне пък гледа умно и при откриването на паметника на Марков. Някои хора са орисани да създават недоразумения, на Плевнелиев това отдалече му личи и той заразява и останалите край себе си – ето, само преди няколко дни германският външен министър го нарекъл „президент на Румъния“. Заради това трябва час по-скоро да му се открие едно скромно паметниче край президентството – но да пише, че е паметник на параден кон, за да не решат, че е на някое магаре.
Зад всеки от новите паметни знаци се крие някаква тайна. В „Примъкване на мушиците“ /ноември 2014 година/, вече споменах за една неловкост около паметника на Марков. На него не посмяха да напишат, че е убит от комунистическата ДС по заръка на Живков – едно твърдение, с което някои хора проглушиха ушите на света. Защо спестиха тази истина, ако наистина вярват в нея? И вярват ли, всъщност – или се препитават покрай тази мистерия?
На откриването присъствала и вдовицата на Марков – Анабел Дилке. Но Петър Увалиев, който със сигурност повече от Марков заслужава паметник заради неизкоренимото си българолюбие, разказва, че тя е автор на една отвратителна антибългарска книга, озаглавена „Разделната стена“ - това е описано в спомените на Бригита Йосифова „Обещах да запомня“.
И съвсем не става дума за някакъв абстрактен антикомунистически бяс – а за цинична подигравка с българския манталитет и с българското изобщо.
Ето какво казва Увалиев за „Разделната стена“: „Не приемам 200 страници, изпълнени с дива омраза срещу България! Защо тази вдовица крие книгата си, когато рони сълзи в София и го прави публично, по телевизията? Защо не споменава, че Марков е поискал развод? Тя сама пише, че й е заявил намерението си да се върне в България, че иска развод… У нас ще се хванат за главата, когато прочетат с каква злост плюе нас, българите. И най-вече – България! Илюзията й за обезщетение ще се изпари…“.
Хайде – време е за още един паметник, този път на самата Анабел Дилке. И надписът ще е лесен: „Моето българско робство. Как изтърпях Георги Марков.“
Между другото, тези страдания си имали и цена – обезщетението трябвало да бъде 15 милиона лири…
/“Уикенд“, 14март 2015/
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
