През 1989-а и особено през 1990 година всеки се бунтуваше – за нещо, срещу някой, срещу всичко.

Пишеха се песни – „Развод ми дай” и други, мнозина бяха убедени, че комунистите си отиват. Ала-бала. Всеки се адаптираше, както може, натискаше се за място на първия ред, за да бъде забелязан от Историята.

Българският разум никога не е вниквал както трябва в миналото, не го е осъзнавал достоверно, за да може да види и нещо в бъдещето. И досега е така.

В „Накъде духа вятърът – НЛО и Мио” /в архива на този сайт/ добре се усеща приповдигнатостта на онова време, екзалтациите, достатъчни само да напълнят поредния балон.

На 4 февруари 1990 година в програмата дойдоха, по собствена инициатива, Лили Игнатова и Диляна Георгиева - две от най-знаменитите шампионки на Нешка Робева. Тогава беше така – бях превърнал „Всяка неделя” в нещо като хан, страноприемница за всякакви особи, закъсали, недооценени, мачкани в миналото, и пр.

Но тези две момичета бяха от по-специална категория – те наистина бяха световни звезди, изключителни личности, макар и твърде млади – и бяха също тъй изключително брутално обидени. Дойдоха и започнаха да изсипват от две големи найлонови торби медали от световни и европейски първенства. Скоро ще ви предложа запис от тази среща.

Две седмици след тяхното гостуване се обади Лили Иванова - и също поиска думата. Оказа се, че и тя иска да връща нещо – само че не златен медал, а златна плоча. Можете сами да чуете обясненията й. Бунтарското настроение беше обхванало и Лили.

Не ми стана съвсем ясно, защо го прави, но и много не се замислих, нямах и време за всеки революционен акт от онова време.

Сега обаче имам предостатъчно време – и жестът на Лили ми се вижда малко смешен - тя сякаш под индиго повтаря стореното от двете гимнастички, без обаче някой да я е обидил така коварно, както бяха сторили с тях.

Всъщност, Лили щеше да дочака неоправдано грубиянските обиди петнайсетина години по-късно. Те не спират и досега.

Но какво да връща днес?

…

Сега, 21 години по-късно, забелязах нещо смешно: изглежда наистина не ми е било интересно това подмятане на златни плочи, та съм направил нелепа грешка в едно просто пресмятане.

Но Лили пък не пропусна пак да вметне– както винаги до тогава, и както го прави и досега – че в нейната аритметика най-важни са овациите и аплодисментите на „моята публика”.