НОВА
КНИГА
БЛАГОСЛОВИИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Добави в Facebook
Добави в Twitter
RSS канала - Всяка неделя

/Този текст беше написан, когато Стоичков се нахвърли върху някакъв фоторепортер и незабавно бе разпнат от българските медии./
 
 
Веднъж, на един прием, бяхме се дръпнали настрани, и той ми каза нещо за дъщерите ни, от което онемях. Дълго не можах да отвърна нещо и само мълчах. Беше много натуралистично и цинично. Но когато дойдох на себе си, разбрах, че всъщност беше напълно прав. Животът постъпва и така. Но той можа да го каже, а аз не. Трябваше ли да го упреквам заради това?
Стоичков просто описа с думи едно изтезание, което животът извършва и приема за даденост.
В неговия език няма кавички. В езика на лицемерите те изобилстват.
Той е това, което повечето от вас никога няма да бъдат.
Но защо не сте спокойни?
И не се опитвайте да го вкарвате в мравуняка.
Опитаха се да го нарисуват с моливчетата си – и сега се сърдят, че той бил по-различен. С моливчетата си може да дочакат благодарност от политиците например, които ухажват. От него – никога.
Не ми е приятен този текст, за първи път, откакто пиша за „Труд” дописките си.
Освен това, вероятно няма и да се хареса на някои. Не е кой знае колко важно това, макар че не е и без значение. Ако се бях опитвал 30 години да се харесвам на всички, сега щяхте да ме познавате като водещ на „Панорама”.
Свестните хора от години са минали в нелегалност. А ония от тях, които все пак можем да срещнем, все повече намаляват. За сметка на това задниците се увеличават.
И говоренето за задници – също. Някои водещи го правят с увлечение. Те се подиграват дори с възнесението Христово. Един от тях пък не искал да бъде българин като Стоичков.
В деня, когато един фоторепортер стана за малко „звезда”, понеже беше ударен от Стоичков, се случи и още нещо.
Върховният касационен съд на Италия не разреши на „Кориера дела сера” да отпечата фотоси на Берлускони, и разпореди да бъдат отнети от редакцията на вестника. Защото нарушавали личното му пространство.
А папараците, подгонили колата на принцеса Даяна и Доди ал Файед от парижкия „Риц”, и причинили катастрофата и смъртта им,със сигурност ще бъдат съдени и осъдени.
Цяла седмица се занимаваха със Стоичков.
В замяна на това имаше само пет реда за клеветниците на Генджев, които уж твърдяха, че са дали подкуп на съдии. По този начин журналистиката сама си пречи.
Излиза, че за да станеш „звезда”, макар и за един ден, трябва Стоичков да те набие.
И да отвориш уста като пещера.
Стоичков уважава, когото трябва. И с бълхите също се държи естествено.
Като се държите като Джонс / Бел. ред.: В САЩ така наричат обществените тоалетни/ получавате нужното.
Лошото е, и това винаги ме е дразнело, че Левчев например не иска да се държи като Стоичков със собствените си насилници.
Пенчев от „168 часа” „обмислял” да съди Стоичков.
И какво стана с делото срещу Волен Сидеров за „нахлуването” в редакцията на „168 часа”?
„Малък коментар” /Би Ти Ви, 28.04/ бе позорно нагласен. Един малчуган, който със сигурност нее бил още роден, когато Стоичков сложи край на кариерата си, разказа следното: Гледал мач, в който Стоичков получил червен картон и напсувал съдията!
Хайде -всички срещу идолите, доколкото останаха. Тогава ще станем общество от
джонсовци.
Веднъж излизахме с Данови от ресторант „Балкан” на „Шератон”, и един папарак ни налетя. С Христо Данов и съпругата му Дани се бяхме сближили късно, но имахме чудесно приятелство, макар и за кратко, понеже Кико си отиде след пет години от някаква анемия. Но аз и Джени бяхме щастливи с тяхната близост, мисля, че и те. Данов, вече беше председател на Конституционния съд, само погледна папарака и рече с дълбокия си глас на царски подофицер: „Конституцията ви забранява това!” А аз, не знам какво ми стана, казах: „Ей, ще ти извадя окото”. Не пия много и не се напивам, не бях и много ядосан, но все пак го казах. Обективът като око - може би това ме е накарало, не знам. Момчето се приближи и тихо отвърна: „Ами, аз и без друго имам само едно око…”
Потънах в земята от срам, и още ме е срам. Той изтри снимката. А аз съм му дал – на него и на шефовете муот един масов вестник – пожизнено право да поместват каквито си искат мои снимки. И да ме снимат – но все пак, поне да ми намигнат.
Най-знаменитата папарашка снимка, която съм виждал, е на английската кралица – беше на корицата на списание „Шпионин”. Елизабет Втора си е пъхнала показалеца в дясната ноздра, и то доста дълбоко. Всичко е наред обаче: сторила го е на един парад, показалеца и ноздрата са си нейни. Папаракът не я е издебнал вспалнята й, а е стоял с още хиляди хора на един лондонски площад.
Къде са подобни потресаващи регистрации, за да си носите с удоволствие боя?
Прочутият фотограф на „Всяка неделя” Атанас Кънчев само между четирите стени на студио 4 откриваше много повече сюжети, отколкото вие в космоса.
Защо Стоичков казва често, че не дължи нищо на България?
Вярно е, обаче. Вярно е също, че той не познава България. А и тя него.
След интервюто му в списание „Макс”, когато пак спортните журналисти – какво е това? – се държаха като девици, си казах: Защо, всъщност Левчев не се държи така?
Защо търпи 17 години негодници да разпиляват всичко? Защо мълчи, при повече от стоте си чужди издания, когато някой – с три мижави книжки –се гримира като най-превеждания български автор? Защо му е този ранен сън?Дори Ален Боске няма да го разбере, него – „сомнамбулния марксист” и великолепен поет. Защо никога не посегна с тежкия си юмрук?
Сигурен съм, че повечето телевизионни водещи изобщо не се възприемат като звезди. Те се мислят за някакъв специален хибрид между клерк, клубен разносвач, жиголо и посредник – от всичко по две капки.
Заради това дават лесно път в предаванията си на толкова недоразумения, и гледат на тях като на звезди, и покорно работят за тях.
Могат да си фантазират за всичко друго, но не и че самите те са, или трябва да бъдат звезди.
Например, станало дума веднъж с Г.К., и той казал за свой колега: „А, той ще иска да бъде най-малко президент!” Депутатът, с когото говорел, го зяпнал, и когато на другия ден дойде да ми разкаже историята, устата му беше все още отворена.
Работата е там, че тъкмо Г.К. се вижда като президент, ни повече, ни по-малко.
И защо не, по дяволите, след като всяка заран разговаря с толкова формени идиоти, а също и с обикновени, а пък му е и хубаво?
Проблемът е, че не се вижда като истинска звезда, което си е доста повече.
Заради това си позволи да води преди време толкова безмилостен, в собствената му представа, а всъщност дълбоко нечестен разговор с родителите на Стоичков.
И аз мога, дори с лекота, която Г.К. дори не е сънувал, да измъкна примерно от госпожа Г.К. достатъчно любезности – например за несъществуващите похождения на съпруга й.
Не се виждат като звезди, а като клеркове/ може би с изключение донякъде на Бареков/. Затова никой от водещите не съчувства на Стоичков. Те просто не го разбират. Той е звезда, а те не са. Той има своя територия, а те са временни квартиранти в някоя телевизия. Той има яростно чувство за неприкосновеност, те по начало са ампутирани от подобно чувство. Днес наемниците са напълно капитулирали, правят с тях каквото си искат. Те виждат само това, което искат да видят работодателите им.
При всички условности и трудности нашето поколение имаше друго самочувствие.
Най-добрите от нас не се нахвърляха веднага върху „погрешните” неща. А „погрешните” хора пък по начало ни бяха симпатични. И кой юмрук, в края на краищата, е погрешен?
Бездарно е да се тътриш след някого, само за да направиш някаква банална снимка.
Може би си очаквал друго, може би за друго нагло си ровичкал във въображението си?
Къде е то? Къде е показалеца на кралицата?
Да бъдеш таен гуляйджия на трапезата на Стоичков не е голяма чест.
Как си представяте някой да снима в лондонския „Сан Лоренцо”?
….
Веднъж се сблъскахме със Спас Русев из „Найтсбридж”, и той ни каза, че принцесата обядвала в „Сан Лоренцо”. Откъде, от кого бе разбрал, не стана ясно, но със Спас винаги е така. Покани ни да тръгнем натам, аз се опънах, но дъщеря ми Марги се съгласи, тя беше малка тогава и по–лесно се навиваше. После тръгнах с тях, понеже точно срещу ресторанта има една малка сладкарница, където правят чудесни морковени пайове. Отидохме, аз се заех с пая си, а ”Бийчъм плейс” постепенно започна да се изпълва с хора. Дойдоха и двама пътни полицаи. За първи и последен път видях в Лондон коли, качени на тротоар. Бяха ровърите на Даяна и охраната й. Мина доста време, паят свърши, тълпата мълчаливо се увеличаваше. И чак на „Бромптън” вече бяха поставили пътен полицай, за всеки случай. Накрая вратата на ресторанта се отвори, Даяна набързо се сбогува с някакъв непознат мъж, сетне с децата си се метна в автомобила и двете коли потеглиха, преди вратите им да са затворени. А тълпата тихо ръкопляскаше дълго след това. И никой не я снимаше в онзи ден.
Но веднъж и тя посегна с чантата си по един папарак. Но това сега не е важно.
Доста време, на кръстовището на „Граф Игнатиев” и „България”, давах по два- три лева на една индийка. Тя е от шайката с малките бебета. Така и никога не разбрах бебетата истински ли са или гумени, нито веднъж не издадоха някакъв звук, за да увелича данъка си. Пусках парите в пластмасовата чашка и потеглях на зелено.
Околните шофьори ме гледаха с презрение. Веднъж нещо се забавих и чух продължението на познатата благословия „Господ здраве да ти дава…” А то бе „Мамата ти да е…” Смених булеварда.
Стоичков се опитва да смени генерално всичко. Но и никой не му е ръкопляскал като на принцесата, в нашите ръкопляскания винаги има и едно индийско продължение – за всеки случай.
Веднъж сър Алекс извади от игра Ерик Кантона. Французинът тръгна към съблекалнята, но някой от публиката му подвикна нещо. Той се върна и с великолепен шут разби главата на един зрител.
Няколко години по-късно Кантона бе посочен в представителна анкета за най-важния играч в историята на великия „Манчестер Юнайтед”. Дълго не можех да проумея това. Бях гледал играта на сър Боби Чарлтън, харесвах дори и странната прическа, с която неумело прикриваше плешивината си - и за която забравяше на игрището, и смятах, че съдбата го е натоварила да бъде всичко онова, което бяха загубили другарите му от загиналия тим. Но Кантона се оказа най-обичания.
В архива на „Всяка неделя” има две наистина гениални рисунки на Борис Димовски.
Не се подвеждайте – Борето е обкичил с лавров венец левия крак на Стоичков, но той го ценеше много и като човек. По-важна е една друга: Стоичков е с медальон, който има очертанията на картата на България. Той я носи.
И какво стана с ударения фотограф?


ОЩЕ ПО ТЕМАТА