Надявам се, че нямате нищо против да споделя някои неща, които чух онзи ден по телевизията. Обичайно се очаква телевизионното слово да има далеч по-могъща акустика от писаното, но отдавна вече това е съмнително. Винаги съм твърдял, че телевизия се прави заради словото, а не заради прискимбичванията от всякакво естество; че тя живее и оцелява заради словото, което успява да изтръгне от малкото оцелели истински смислени събеседници; дори съм имал глупостта да смятам, че всички ние, които се навъртаме в това проклето място, пишем и продължаваме едно и също безкрайно изречение. Вятър.

От доста време това изобщо не е вярно – крясъците отдавна взеха връх, умното слово се е свило като безпризорно псе в един ъгъл и гледа да не го млатнат с някоя поредна глупост; словесното виене е на мода – по правило предизвикано от някоя прелестна нелепост.

Наясно сте с тази олелия, наясно сте и защо се поощрява тя – защото онова „псе“ трябва да бъде натирено колкото се може по на далеч, ако го приберат в някой кучешки приют и му изтръгнат езика още по-добре. А след това да го пуснат по улиците, накичено с някоя червена марка, която ни съобщава, че клетото куче е обезпаратизено, също и скопено, а за радост на мнозина са му отрязали и езика. Както и да е - ясно е, че онова дълго изречение, дето уж го допълваме всички главанаци от телевизията, всъщност го драскаме върху вода, минава и заминава…

Заради всичко това си струва понякога да се опишат някои случки, представени по телевизията - например онази, която сподели в неделя вечер Татяна Лолова. Тя разказва извънредно цветисто, залива те с думи, които играе по един неподражаем начин; мисля, че дори и на най-беззащитната буква може да й вдъхне живот – например на „ь“, да я изиграе по сто начина – „ь“ така, „ь“ иначе и пр. Обаче ако се заплеснеш, можеш да пропуснеш нещо далеч по-важно, което ти казва тя.

За 250-то представление на „Дуенде“ в Театър 199 Татяна получила, заедно с останалите букети, и една кошница с бледорозови рози, хуманно аранжирани – както тя се изрази, а не просто наблъскани една в друга. Татяна затърсила някакъв знак, за да види, кой е поклонникът й. И открила един представителен плик – охо! – а в него един лист; Татяна го разтворила нетърпеливо и видяла, че на него са принтирани 3 думи: „От Народното събрание“.

Брех, мама му стара на това Народно събрание - бих казал аз, обаче добре, че не ми пращат такива кошници. Що за неуважение е това, що за дежурно отношение, все едно, че сънлив и леко пийнал фелдшер ти мери кръвното; щях да се увлека в размишления за свещената същност на бюрокрацията, и пр.

А какво си казала Татяна?

Тя около онова клето „ь“ може да направи цял роман, какво остава за една кошница с хуманно наредени рози, а отгоре на всичко украсени и с едно писмо. Те са искали да ми дадат знак, че тази прекрасна кошница е от цялото Народно събрание – си рекла тя, - не от един отделен депутат, дори да е председател на Парламента, не дори от цяла една парламентарна група – не, ами от всичките 240 депутати; всички заедно, всички прегърнати в една „Заедност“, както обичаше да казва Ахмед Доган преди десетина години, когато го събрах в едно интервю с балканския гений Горан Брегович - а онзи го гледаше очаквателно, за да схване какво точно означава тази тайнствена „Заедност“ в ебаните ни ширини, какво се крие зад нея; „Заедност“ – но за какво точно; или просто „Заедност“ като една фантазия, което би било по-разбираемо за нашите нрави, които от рождение превръщат всеки във враг на другия: поемаш първата си глътка въздух и започваш да се оглеждаш за врагове.

„О, не!“ „О, три пъти не!!!“ – би казала Татяна.

Тя пък си мисли, че кошницата е израз на нещо съвсем друго, предпочита да вярва в това, колкото и невъзможно да е то – представя си, че Цветанов и Местан, примерно, са редили розичките в една и съща кошница, пренебрегвайки правилото да не си държат всичките яйца в една кошница – това е казано по друг повод, обаче и тук може да се използва, нали.

Възможно ли е Татяна да е права, а ние да си останем роби на вечното си недоверие?

А може би и наистина да са започнали да пращат заедно кошници; може наистина Парламента да е схванал най-после онзи девиз, който препикава от дълги години /“Съединението прави силата“/, защо пък да не се случи това някой ден.

Е, би било странно този импулс да е породен от обичта към една велика актриса, а не толкова от грижата за здравеопазването, примерно, или за образованието. Обаче всичко по реда си – нека отначало да пратим заедно рози на Татяна, пък после ще дойде ред и на другото, важното е да сме в „Заедността“.

Хайде, стига глупости.

Никога няма да се случи това, няма да го доживеем - но нека поне се утешим за малко с фантазиите на Татяна.

Иначе и тя е съвсем наясно, че „Дуенде“ изобщо не е възможно в нашата политика. Божествената искра, или Добрият Дух, или каквото друго решите, че е „Дуенде“ - никога няма да ги сполети нашите политици, колкото и да са оплетени в тяхната си кошница.

…

Чух и един друг господин, пак в неделя вечер: той пък е започнал да разнася своята си кошница, нарекъл я е „За единението на българския народ“ – нищо, че е пълна с пачите яйца на „помашката идея“. Обичам да наблюдавам подобни хора и не мога да се начудя, какво дава непрекъснато енергия на фантазното в българската политика. Слушах го и се сетих за един фрагмент от великолепната книга на Любиша Георгиевски „Речник на предразсъдъците“: „Без да имаме собствена вертикала /на ценностите/ като стълба към небето, ние учим нашите деца да се катерят по стълба от дим, която като улична танцьорка кърши снага под диктата на случайните ветрове, дето духат от още по-случайните центрове на силата…“

Онзи господин никога няма да изпраща цветя от българския парламент, но все пак ще даде своя малък принос за българският хаос. Не е малко.