Имам два разговора с Горан Брегович – единият в телевизионен мост от Монте Карло, другият – в София, в полемика с Ахмед Доган.

В София го питах, какво има, според него, в балканската душа?

Брегович: Аз съм балканец и когато искам да слушам музика, отивам в кафаната. А когато искам да пия, отивам на опера. Аз наистина си пъхвам скришом едно шишенце в джоба и заемам някоя ложа в операта в Белград. Сядам си, там е хубаво, топло, удобно, и си пийвам. Когато отида в кафаната, тогава слушам циганите, които свирят чудесна музика. Това говори за нас като за хора, които консумират стандартната култура по различен начин. Вероятно има някаква нужда у нас да се противопоставим на тези стереотипи, но същевременно и да се приближим до тях. Така че ние наистина сме малко по-различни. Ние все пак сме край тази уникална граница в човечеството – директната граница между исляма, католицизма и православието.

К.К.: Какъв се усещаш в балканския котел. Майка ти е сръбкиня, баща ти е хърватин, ти какъв се усещаш?

Брегович: Моите две баби, католичката и православната, със сигурност са ме кръстили без знанието на моите родители, защото баща ми беше полковник, комунист. Така че аз формално съм кръстен и в католическата, и в православната църква. Най-вероятно моите хромозоми са настроени между това.

К.К.: Мелез?

Брегович: Вероятно. При нас е трудно да се намери каквото и да е чисто.

К.К.: Това добре ли е или лошо?

Брегович: Аз вярвам, че бъдещето на света е точно в тази насока, че това е едно неизбежно бъдеще. Най-вероятно ХХІ век ще ни научи на нещо, което човешкият род не е знаел никога в историята. А това е да живеем с разликите, които съществуват между нас. Това никога не се е случвало.